На 13-ти октомври ДСБ Жени, съвместно с Център за политическо развитие и демокрация и Фондация „Конрад Аденауер“ организира конференция, посветена на темата за грижата за дългосрочно нуждаещите се. Сред лекторите на конференцията бяха д-р Албрехт Отинг, национален експерт към ГД „Трудова заетост, социални въпроси и приобщаване“ на Европейската комисия, Иван Нейков – бивш министър на труда и социалната политика, доц. Христо Хинков – директор на Националния център по обществено здраве и анализи, Радан Кънев – народен представител от 43 НС и зам. председател на комисията по социална политика, Мария Димова – ръководител на специалност „Гериатрични грижи“ в Медицински колеж към Тракийски университет, Диляна Гюрова – представител на Федерация на социалните сдружения в България и Ирина Илиева – изпълнителен секретар на ГС „Алцхаймер-България“. Представяме Ви основните изводи от конференцията.
Както редица други държави, България е изправена пред сериозни предизвикателства, свързани със застаряването на населението. С развитието на технологиите, повишаването на качеството на здравните услуги и подобряването на стандарта на живот, все повече хора достигат до напреднала възраст. В съчетание с утвърдилата се вече тенденция на спад на раждаемостта, по-дългата продължителност на живота води до застаряване на населението, свързано със сериозни икономически, финансови и социални предизвикателства. Освен нарастване на разходите за пенсии и за здравеопазване, застаряването на населението води до увеличаване на броя на хората, нуждаещи се от дългосрочни грижи и на обществените разходи за тях.
По данни на ООН над 25% от българите са на възраст над 60 години, като по този показател страната ни е на пето място в света. Тези хора, наред с хората с увреждания, са една от групите в нашето общество, които живеят изключително трудно и са застрашени в голяма степен от живот в бедност и изолация. Голяма част от тях страдат от сериозни заболявания, изискващи комплексни грижи за поддържане на оптимално здравно състояние и самостоятелност. В същото време, преобладаващата част от възрастните хора са с ограничени финансови възможности и не са в състояние да покриват дори елементарни ежедневн нужди. В резултат на засилената емиграция и намаляването на броя на семействата, които живеят заедно, драстично се е увеличил броят на самотните възрастни хора. Българските села са обезлюдени и населени предимно от стари хора, чиито проблеми в повечето случаи остават скрити както за обществото, така и за социалната политика.Тези възрастни хора живеят в тежки условия, лишени от възможността за достойно изживяване на старините си. Правилото по-младите да се грижат за възрастните в семейството вече е по-скоро изключение и все по-често се наблюдава явлението „социална хоспитализация“, при което възрастни хора се приемат в болница, единствено поради липсата на възможност за грижи от страна на близките. Това води до излишно раздуване на медицинските разходи на възрастните граждани и неефективно използване на публичните средства. Най-високият дял на публични разходи за здравеопазване е именно в сегмента за възрастни хора над 65-годишна възраст, а по данни на Световната банка за 2014 година около 30% от хоспитализациите в България са на хора от тази възрастова група. Паралелно с това вече става все по-трудно да се осигурят квалифицирани кадри, които да предоставят необходимата грижа на нуждаещите се.
Въпреки приетата през 2014 г. „Стратегия за дългосрочната грижа“, предоставянето на грижа в България не е уредено законодателно и институционално, не е финансово обезпечено и продължава да се намира в зоната на „ничията земя“, на границата между здравното осигуряване и социалното подпомагане. В момента българското законодателство не съдържа нито отделна дефиниция на услугите, които следва да се предоставят, нито официална класификация на лицата, които имат право да ги ползват. Осигуряване за грижа не съществува, а основните услуги за възрастни са финансирани от държавата, от местните бюджети, от потребителски такси и от европейски програми. Цялостна политика и система за дългосрочна грижа липсва, а отделните мерки са с проектов или кампаниен характер и не водят до трайни резултати, които биха гарантирали чувството за сигурност при възрастните хора.
В България 85% от общите разходи за дългосрочна грижа са частни, от джоба на потребителите. Публичните разходите са едва 0,05 % от БВП, като по този показател страната ни заема последно място в ЕС. Всички прогнози обаче сочат, че темповете на нарастване на публично финансираните средства за дългосрочни грижи ще изпреварват тези на БВП и на здравните разходи през следващите десетилетия.
Според Националната стратегия, дългосрочните грижи и другите социални услуги за възрастни хора и хора с увреждания в България сe категоризират като формални и неформални. Формалните грижи се предоставят в специализирани институции, социални услуги в общността и в домашна среда от квалифицирани професионалисти, а неформалните грижи в домашни условия, от член на семейството. По традиция в България грижата за възрастните хора се възприема като отговорност на семейството. Тя обаче е огромно, често непосилно предизвикателство. В същото време почти всяко българско семейство рано или късно се сблъсква с необходимостта да полага грижи за болен или възрастен човек. В повечето случаи решението е наемане на „жена за гледане“ от сивия сектор или настаняване в социален дом или хоспис. В първият вариант грижата често е непрофесионална, а рискът да се навреди, вместо да се помогне на нуждаещия се, огромен. И двете възможности са свързани с разходи, непосилни за повечето български семейства. Поради тази причина през последните години много хора в трудоспособна възраст остават извън пазара на труда, принудени да се грижат за болни или възрастни членове на семейството. По данни на НСИ през 2010 г. 437 600 души на възраст от 15 до 64 години са полагали грижи за болни и възрастни хора, хора с увреждания и други, нуждаещи се от грижи. За обгрижващите това е свързано с редица финансови, професионални, здравословни и социални последствия, а усилията им остават невидими за обществото и институциите.
За държави като България, в които формалните системи за полагане на грижи са слабо развити, очакваното в близко бъдеще рязко нарастване на потребностите от публични разходи за дългосрочни грижи би могло да окаже огромен натиск върху публичните финанси. Крайно належащи и необходими са сериозни икономически, институционални, административни, бюджетни и финансови промени, без които солидарността между поколенията ще рухне, а за бъдещите поколения ще възникнат трудно разрешими проблеми. Как политиката и обществото могат да реагират на това предизвикателство, преди да е станало прекалено късно?
В теорията и в практиката има много разработени и прилагани модели, от които България би могла да се възползва, едно е ясно – настоящият модел, с огромен дял на семейната, неформална грижа, е с разклатени основи и няма сигурно бъдеще. В рамките на Европейския съюз всички държави-членки са поели ангажимента да осигурят на своите граждани общ достъп до висококачествени дългосрочни грижи на достъпна цена. Страните, които са осъзнали необходимостта от осигуряване на здрава основа за устойчиво финансиране на дългосрочните грижи го правят или чрез данъчното облагане (Австрия, Швеция) или чрез създаването на специални универсални социалноосигурителни схеми (Германия).
На конференцията д-р Албрехт Отинг представи опита на Германия с въвеждането на задължително социално осигуряване срещу рискове, свързани с дългосрочните грижи. То е въведено в Германия през 1995 г. като пети стълб на социалното осигуряване и обхваща цялото население с осигуровка за заболяване. Всяка здравна каса е създала фонд, който отговаря за осигуряването на обезщетения на граждани, които имат нужда от дълготрайни грижи, а всички здравно осигурени имат покритие и за риска от необходимост от дълготрайни грижи, който се покрива от самия фонд.
Дефиницията на хората, които се нуждаят от дългосрочни грижи, в Германия обхваща онези, „чиято независимост или способности са намалени поради увреждания на здравето или инвалидност, и поради това се нуждаят от чужда помощ. Тук се включват хора, които не могат самостоятелно да компенсират или да се справят с физически, когнитивни или психологически увреждания или свързани със здравословното състояние стресови състояния или нужди. Потребността от грижи трябва да бъде дългосрочна (т.е. обикновено за минимум шест месеца) и да бъде с определена степен на тежест.”
Системата за оценка е съсредоточена върху отделния човек, оставащите му умения и уврежданията му, независимо дали са от физически, умствен или психологически характер. Степента на нуждата от грижи вече не се оценява основно от гледна точка на физическото увреждане и времето, необходимо за компенсирането му, а в по-голяма степен се отчитат и психологически и емоционални увреждания. Тази промяна е въведена в частност за по-адекватно отчитане на значителното време, необходимо за наблюдение на хората с деменция, особено Алцхаймер. Акцентира се повече върху оставащата способност за справяне с ежедневния живот.
Процентът на осигурителната вноска, поделяна по равно между служител и работодател с времето се повишава от 1% през 1995 до 2,55% от 2017. В зависимост от съдържанието им, отпусканите обезщетения обхващат домашни грижи, полурезидентни грижи (дневни центрове, центрове за социална рехабилитация и интеграция), резидентни грижи и обезщетения за обгрижващото лице. Домашните грижи имат приоритет над резидентните, като около 2/3 от всички ползватели получават обезщетения за грижи в дома си. Това обикновено предполага по-малко емоционален и физически стрес за тях. Паричното обезщетение и обезщетението в натура могат да се съчетават, като надбавката за грижи се намалява с процента, съответстващ на исканото обезщетение в натура. Обезщетението е предназначено да покрие само една част, т.е. не цялата сума на направените разходи. То обаче обхваща плащането на осигурителни вноски за безработица и пенсия за обгрижващи членове на семейството или други неформални обгрижващи, които се грижат редовно за пациент, нуждаещ се в дома си минимум 10 часа на седмица. Предлагат се и безплатни курсове по грижи за обгрижващи членове на семейството и други доброволци.
3,5% от цялото население на Германия получава някакъв вид обезщетение за грижи. Делът е значително по-висок сред по-възрастното поколение, като достига 14,1 % при хората на възраст между 75 и 84 години и 66,1 % при хората на възраст над 89 години. Около 0,15% от общия БВП на Германия се изразходва за грижи за хората в напреднала възраст.
В България с извеждането на грижата като отделен осигурителен риск, със самостоятелен бюджет и автономно функционираща система за предоставяне на услуги, биха могли да бъдат спестени огромна част от неефективните разходи от бюджетите за здравеопазване и соционално подпомагане. Сред очакваните резултати са предотвратено настаняване в специализирани институции, навременно лечение при открит проблем, намаляване на ненужните посещения при личен лекар, намаляване на излишните повиквания на спешна помощ, подобряване на здравословното състояние и повишаване на качеството на живот на потребителите. Една работеща и финансово устойчива система за дългосрочна грижа би била ефективен инструмент и за насърчаване на един сектор от икономиката с много динамично развитие в повечето европейски държави. В България този сектор е с относително висок дял на нерегламентирана заетост, а изсветляването, професионализирането и развитието му биха могли да допринесат за създаването на голям брой нови работни места, спестяване на публични разходи от бюджета за здравеопазване, намаляване на емиграцията и освобождаване на ресурс от квалифицирани кадри. С климата и природните си ресурси, България има капацитет да използва ефективно възможностите, които предлага „сребърната икономика“ и да се специализира и развие като водещ доставчик на услуги в дългосрочната грижа в Европа.
Старостта е естествен процес и никой от нас не може да се опази или да избяга от нея. Въпреки че всеки от нас се надява да прекара живота си физически и психически здрав, рискът от инцидент, тежка болест или деменция никога не може да бъде изключен напълно. Този риск трябва да бъде осъзнат и калкулиран от обществото и всички европейски държави вече ca зaпoчнaли своя пpexoд към посрещане и преодоляване на последиците от застаряването.
ДСБ Жени сме убедени, че е необходима изцяло нова държавна политика за грижата към хората с увреждания, хронично болните и възрастните хора. Ще настояваме и ще работим за отделяне на дългосрочната грижа като самостоятелен осигурителен риск, което ще позволи да бъде изграден капацитет, да бъдат подготвени подходящите квалифицирани кадри и да се осигури качествен живот за хората, имащи нужда от продължителна грижа и техните близки. Целта на системата за дългосрочна грижа, която предлагаме, е да осигури подходяща помощ на нуждаещите се лица, гарантираща достойно качество на живот, без това да е свързано с непосилна финансова тежест за самите тях и семействата им. Предвид демографските тенденции, външната и вътрешната миграция, както и нарасналите очаквания на хората за качествен живот, считаме, че тази реформа няма алтернатива. Семейната солидарност съществува, но е важно да се формулира и обществената солидарност, защото всеки от нас е потенциален нуждаещ се от грижа или грижещ се.
